Гласовете на хлапета огласяха градината пред хотела. Какво правят толкова късно навън? Родителите им не ги  ли търсят? Тя четеше работните си материали и поглеждаше към това, което вървеше по телевизията. Пак беше сама, тя май през последната година все е сама. Опитваше се да мисли за работата си, за утрешната презентация. За това как ще я наблюдават под лупа – мениджъра й, колегите й. Странното за нея беше, че не се притесняваше за това какво ще им покаже, лежеше в мекото легло в абсолютно равнодушие за утрешния ден. Усещаше се като човек осъден на смърт – нищо не очакваш да ти се случи докато чакаш присъдата. И понеже така или иначе ще се мре дори това незнаеш кога ще се случи. Случките от последните дни и се връщаха като на лента в утаеното и съзнание. Препускаха като диви коне през мисълта й тогава усещаше онова ужасно свиване на стомаха. През последните дни не намираше дори повод да се храни, пушеше като комин осъзнавайки, че това няма да промени нищо към по – добро, но...

Началото

-    Плами слез долу при баба си, моля те! – Веселина се помоли на четиригодишната си дъщеря. – Моля те, разбираш ли, че сега малкият Милен има нужда от мен!
Веселина неможеше да си обясни инатливото държание на Плами – та тя винаги е била добричка и послушна, а откак се роди Милен е непознаваема. Толкова искаше мама пак да я гушка непрекъснато, а тя се занимаваше с това малко грозно чудовище, което на всичкото отгоре беше и непослушно – все ревеше.След поредната молба на мама, Плами застана зад вратата и се самонаказа – вдигна ръце нагоре.
-    Плами, моля те слез долу! Престани да се самонаказваш! Иди при баба си! – това прокънтя в малките детски ушички като студена струя  вода. Дааа, тя не разбра какво цели с това си наказание Плами.
Плами постоя малко още в тази поза на самонаказание и се отказа – слезна долу при баба и дядо. Те наистина щяха да я гушнат без условия и без да трябва да укротяват някакво си  бебе и да я пренебрегват заради него.

Детството

-    Внимавай, не се изсулвай!!! – леля й се скара и я повдигна в скута си, за да я намести на седалката на лифта.
-    Ама аз наистина ли щях да падна? – малкото къдрокосо момиченце се изсмя нервно. Сякаш разбираше какво може да се случи ако продължава да шава в леля си. Майка й и баща й се возеха на следващата седалка гушнали малкото й братче. Той необичано дори за него беше се умирил. И не шаваше докато висяха над пропаста. Можеше ли точно днес и сега да спре електричеството?
Мина се около половин час във висене над назъбените скали. После цялата компания от майки и татковци заедно с невръстните си хлапета се отправиха към хижата. Красотата беше неуписуема. Малкото къдрокосо момиченце неможеше да си затвори устичката. Без да се замисли се търкули на зелената поляна и погледна към небето – то беше толкова близко и толкова далеч. Хижата се намираше на огромна поляна, която в единият си край се превръща в нещо като зелена ски писта. Пролетта си беше казала думата – птички пееха, долу в дерето ромолеше поток с бистра планинска вода. Гледайки как облаците бягаха над очите й , сменяйки непрекъснато своята форма, тя се превъртя и затъркаля надолу като топка по наклона. Въртейки се тя се смееше с онзи чист смях, който е малко звънче в ушите ти, който майката обожава, а бащата е готов да пази докато е жив. Другите деца дори не се и замислиха, щом видяха какви ги върши Къдрокоска. Всички се затъркаляха  в луд смях. После се изкачваха нагоре и отново се спускаха по кадифено зелената трева.

To be continued....